Андерш Хансен е шведски психиатър и писател, пишещ за начините, по които работи мозъка ни. Наскоро Сиела издадоха книгата му „Мозък не за този свят“ на български. Ако трябва да съм честна, не очаквах особено много от нея, но я купих, защото се стремя да следя какво излиза по темата за мозъка, но и главно защото авторът не е американец – чета твърде много американска литература, и понякога усещам нужда да чуя други гледни точки.
По отношение на очакванията ми – действително не научих нищо реално ново и непознато за мен от тази книга. В този смисъл, ако се интересувате от науката за мозъка и четете по темата, може би няма да ви е от голяма полза. Все пак,
За кого е тази книга
книгата се оказа много подходяща за хора, които тепърва започват да се интересуват от начина, по който работи мозъка, и как точно се отразява това на състояния като депресия и тревожност. Дава много разбираеми и лесно запомнящи се обяснения на причините за някои феномени, които трудно си обясняваме иначе, и различни неща, които можем да направим за мозъка си, ако имаме депресия или тревожност. И най-вече дава начини на мислене за мисленето, които са достатъчно разбираеми и картинни, че според мен дори и децата могат да ги разберат. Ето защо я препоръчвам на всеки с депресия или тревожност и желание да промени направи промени в живота си. И също така за всеки, на който му се иска да разбере малко повече как работи мозъка ни без да се вглъбява в различните части на мозъка, нервните пътища и сложните описания на невротрансмитерите. Практически, за мен това е ръководство към какво да ориентираме вниманието си като общество, ако искаме да подобрим начина, по който живеем.
За какво става дума?
Основната теза в книгата е, че:
Ние сме потомци на оцелелите си предци и това обуславя гените и особеностите в поведението ни
Хансен разглежда биологията на мозъка от гледна точка на еволюцията. Ние сме наследници на дълга поредица от хора, които са всъщност оцелелите достатъчно дълго време да създадат деца наши предшественици. Имайки предвид този факт, става доста по-ясно защо наследяваме дадени гени и как всичко, което носим като наследство, всъщност е имало за цел да ни помогне да оцелеем до възраст, в която можем да се възпроизведем.
Защо имаме чувства
Мозъкът ни е устроен така, че са нужни няколко десети от секундата, за да могат зрителните сигнали да достигнат от очите през зрителния нерв до тилния лоб, който ги обработва и чрез него осъзнаваме какво виждаме. В критичен момент това може да е твърде дълго време, ето защо когато течи сигнали са жизненоважни, се включва амигдалата, една от основните функции на която е да засича опасности в заобикалящата ни среда. Тя може да реагира много по-бързо от другите части на мозъка и да алармира и да ни накара да отстъпим, ако ни връхлита автобус например. Субективното преживяване на страх, което изпитваме когато осъзнаем, че сме били на крачка от прегазване, се нарича чувство.
Чувствата имат една задача – да повлияят на поведението ни и така да ни помогнат да оцелеем, за да можем да предадем гените си на децата си.
Другата функция на чуствата е свързана с работата на мозъка ни. Той получава невъобразимо количество информация от всичките ни сетива – постоянна визуална информация, шумове, усещания, миризми, допир, вкус и множество вътрешни усещания, които изпращат органите. Добре подготвен е да обработи тази информация, но в същото време имаме способността да се съсредоточаваме само върху едно нещо едновременно. Ето защо мозъкът ни синтезира големи количества информация под формата на чувства, което използва други части от мозъка и позволява това да се случва докато мислим за задачите в работата например.
Така че чувствата са породени от мозъка, за да направляват поведението ни и да ни помогнат да оцелеем – онези чувства, които са пречели на оцеляването, са изчезнали от генофонда, защото хората, които са ги изпитвали, не са оцелели и не са успели да предадат гените си нататък.
Знаейки това, вече можем да преосмислим отношението си към някои чувства, които имаме и не разбираме напълно.
Тревожност и паника
Мозъкът не трябва да ни показва света такъв, какъвто е, а такъв, какъвто трябва да го виждаме, за да оцелеем. Ако го възприема като мрачен и застрашителен, това не означава, че имаме „слаби нерви“, а силен мозък, който прави точно онова, което трябва.
стр. 52
Дълго време тревожността е смятана като страничен ефект на способността да анализираме, цената, която плащаме за интелекта си и възможността да предричаме бъдещето и възможните ситуации и сценарии.
Но днешната наука разглежда тревожността като „естествен защитен механизъм, който ни е предпазвал от опасности и който най-често е знак, че всичко в нас е напълно нормално.“ Защитният механизъм на някои хора е особено силен, а при други е по-слаб и затова усещат по-слаба тревожност Но при почти всички това чувство е по-силно, отколкото трябва.
Разбира се, ако сте чели предното ми резюме – на „Корените на любовта“, знаете, че за тревожността може да има и някои други причини, но все пак в основата стои защитния механизъм, който ни помага да оцелеем,
Депресия
Най-често изпадаме в депресия след период на голям стрес (моята лична история е същата). Това е една от причините Хансен да разглежда депресиите и стреса, който ги причинява, не в контекста на отношенията ни с други хора, а в контекста на вирусите и бактериите и инфекциите, които причиняват. Той смята, че „способността да развиваш депресивни симптоми може да е дълбоко залегнал защитен механизъм, който ни е спасявал от зарази в миналото.“ (стр. 69).
Oсновната причина за смърт в миналото са били инфекциите. А тялото, физиологията, мозъкът ни и психиката ни са наследени от хората, които не са умрели в детска възраст в свят, в който повечето деца не са доживявали да станат възрастни.
Хората са много подходящи за атаки от вируси защото живеем заедно и поколенията ни се сменят много по-бавно от тези на вирусите. Но сме развили много добра имунна система и заедно с нея още един механизъм, който ни предпазва – така наречената разширена имунна система, която включва поведението ни, което също ни предпазва от опасности, например като се гнусим от развалена храна.
Поведението ни се обуслява от чувствата ни, а когато се чувстваме зле психически се отдръпваме, изолираме и завиваме през глава. „Някои учени смятат, че чрез потиснатостта мозъкът или се опитва да ни помогне да не се заразим с инфекции, или иска да си пестим силите, за да преболедуваме инфекция.“ стр. 77
Инфекциите също така могат да повлияят на това как се държим. „Активността на имунната система може да повлияе на психическото ни състояние, като високата активност допринася за развитието на депресия.“ стр. 80. Установено е увеличаване на цитокините при депресирни хора.
„Възпалението ни предпазва от онова, което е могло да убие предците ни като млади, например смъртоносни вирусни и бактериални инфекции. Болестите, причинени от продължително възпаление, обикновено ни застигат в по-късен етап от живота ни.“
стр. 82
От еволюционна гледна точка по-важно е било предпазването от инфекции. Освен това днес има други фактори, които създават възпаления – много от навиците ни днес причиняват възпаления – например продължителната липса на физическа активност, както и продължителния стрес, липсата на сън, токсините в околната среда, затлъстяването, тютюнопушенето и мн. др. Друга разлика е, че вирусите, бактериите и раните са временни заплахи, докато сегашните причинители на възпаления са продължителни така че днес този възпалителен процес протича много по-дълго от предвиденото. Тялото приема това като знак, че се намира в постоянна опасност за живота, на която мозъкът реагира като понижава настроението, за да се отдръпнем, което наричаме депресия. А колкото по-голямо е възпалението, толкова по-зле се чувстваме. Смята се, че около една трета от депресиите се дължат на възпаление, но противовъзпалителните лекарства имат само частичен ефект самостоятелно, освен това някои депресии може да се дължат на повече от един фактор.
Има и депресии, които нямат общо с бактериите. Една от тях се свързва с периодите, в които трябва да вземем важно решение, в които се оттегляме, за да осмислим и преценим всички възможности. Изглежда мозъкът се държи различно, когато предстои жизненоважно решение. Тази стратегия може би ни предпазва от разсейвания. Изследванията показват, че когато се чувстваме добре, спираме да търсим недостатъци във всичко, възприемаме общата информация и не обръщаме внимание на подробностите. Когато се чувстваме зле е точно обратното – мислим критично и с фокус върху детайлите. Така че може да има напълно нормални причини мозъкът да понижава настроението ни, които не са свързани със стреса или имунната защита.
Този вид депресия всъщност е свързана с положително развитие накрая – разстеж, добър избор, усъвършенстване. И между другото е позната като феномен на много традиционни общества и дори нещо подобно се описва и през Средновековието в поемата „Тъмната нощ на душата„, концепция, която впоследствие е развита допълнително извън християнския контекст, което е още един довод в ползва на твърдението на автора.
Самота
Продължителната самота е свързана с увеличен риск от заболявания. Много често (не винаги) усещането за самота води до депресия. Изглежда около една пета от депресиите се дължат на самота. Самотата се отразява и на тялото. При хора със сърдечносъдови заболявания и жени с рак на гърдата е доказано, че рискът от смърт е свързан с усещането за самота и социална изолираност.
Самотата задейства симпатиковата нервна система и задейства реакцията „бий се или бягай“ и дори възприеме околните за по-заплашителни, когато сме самотни. Това отново има еволюционно обяснение – в група шансовете ни да оцелеем са били по-големи, така че с усещането за самота мозъкът ни кара да се погрижим за социалните си нужди. През голяма част от историята ни, самотата е повишавала риска от смърт, ето защо и сега мозъкът ни я възприема като заплаха.
„Така че да изолираш някого – да не го поканиш на някое парти или да спреш да му се обаждаш – на практика означава, че му изпращаш сигнала „вече не си част от тази група“. Мозъкът приема това като сериозен проблем – и даже като заплаха за оцеляването ни – и в резултат на това задейства симпатиковата нервна система. Когато приобщиш някого – изпратиш му някаква покана, обадиш му се или му напишеш съобщение, – му изпращаш сигнала „ти си част от тази група“. Дълбоко в съзнанието на получателя на този сигнал вековни еволюционни механизми ще го изтълкуват като „някой ще ми помогне, ако ми се случи нещо.“
стр. 108
Физическа активност
Пациентите, които спортуват и търсят помощ срещу депресията обикновено идват един-два пъти и след това не се връщат. Има и превантивно действие – рискът да изпаднеш в депресия изглежда е по-нисък за хората в добра форма. Физическата активност намалява и симптомите на депресия. Същото се отнася за тревожността и паник атаките. За съжаление телата ни са еволюирали в свят, в който калориите не са били в излишък и са изисквали сериозна физическа активност, за да си ги набавяме. Ето защо иска от нас да не хабим енергия излишно. Животът ни сега обаче е различен и тази настройка, която преди ни е предпазвала от изтощение, сега ни кара да се обездвижваме и да търпим всички следствия от това. Ето защо ни е толкова трудно да спортуваме и в същото време постоянно устройваме живота си така, че да са ни нужни все по-малко усилия и движение, за да се случва.
По-зле ли се чувстваме от всякога?
Много е трудно да сравняваме как се чувстваме днес с това как са се чувствали хората преди. Често няма данни. Оценката е субективна и зависи от това какво смятаме за нормално и добре. Моят дядо през 2008-ма година например се ядосваше на новините, когато говореха за криза, защото за него криза е когато няма нищо за ядене в магазините.
Правени са много изследвания, включително сравнения между жители на градове и села, на модерни и традиционни общества и изглежда няма голяма промяна в начина, по който се чувстваме, въпреки че животът ни днес се е подобрил значително и за разлика от преди, повечето хора не губят близки, роднини, братя и сестри или деца още от ранна възраст заради болести. Изглежда, че подобренията, които постигаме, не са достатъчни да подобрим начина, по който се чувстваме. Тоест можем да допуснем, че пропускаме важни неща. Например в съвременните ловно-събирачески общества тези, които достигат пенсионна възраст, се радват на значително по-добро здраве от хората в западните общества на същата възраст, които имат достъп до здравеопазване. И много малко от тези хора проявяват каквито и да е симптоми на депресия, още по-рядко се срещат по-задълбочени или дългосрочни депресии. Ето защо е важно не само да мислим за новите открития, но да имаме предвид и еволюционното си развитие, когато се стремим да подобрим качеството си на живот и да инкорпорираме това знание в ежедневието и културата си.
Капанът на щастието
Има една особеност на мозъка, която обикновено не забелязваме – неговата основна задача не е да се чувстваме добре, а да ни помага да оцелеем като непрекъснато си представяме най-лошо (тревожност), което ни кара да имаме предпазливо поведение, и понякога да се оттегляме, за да се защитим (депресия). За ни предпази, мозъкът ни не чака нещо да стане, а се опитва да го предскаже и да ни накара да вземем мерки преди да се е случило нещо непоправимо. Предсказанията клонят към твърде негативни просто защото цената на превантивното поведение е далеч по-малка отколкото опасността от това да не сме достатъчно предпазливи.
Освен това мозъкът ни постоянно сравнява какво се случва в действителност и с предсказанията си и променя поведението си спрямо новата информация. Ако нещо не отговаря на очакванията, подава сигнал за опасност.
„Така че в невробиологичен смисъл сме строго кодирани да сравняваме всичките си преживявания с очакванията си, а не обективно да възприемаме онова, което наистина се случва.“
стр. 196
Ето защо усещанията ни за качеството ни на живот са зависими от очакванията ни и качеството на живот на хората около нас, с които се сравняваме. По тази причина днес е по-трудно да сме доволни, защото имаме мигновен достъп до живота на инфлуенсъри и всякакви хора, с които да се сравняваме, или толкова много българи са убедени, че по времето на комунизма се е живяло много по-добре отколкото сега (по времето, когато разликите между имуществото са били незначителни в сравнение с днешните). И най-добрият начин да постигнем щастие или доволство от живота си е да спрем да имаме каквито и да е очаквания и стремежи за щастие.
Ценното лично за мен
Книгата е много добро обзорно и разбираемо описание какво се знае в момента по темата с депресиите и тревожностите и лично за мен ми беше като кратък обзор на всичко, което съм чела по темата досега. Помогна ми да навържа малко по-добре цялата информация, която съм събирала през годините за депресиите и тревожността и паниката, както и нещата, които научих от собствения си опит с тях. Даде ми повече инструменти как да обяснявам опита си така, че да ме разберат по-лесно и с по-разбираеми примери и евентуално да помогна на някой, който се бори с депресия в момента, както се случва често. Най-вече ми помогна да систематизирам и подредя знанията си малко по-добре. И между другото, връщайки се назад, откривам, че наистина много от нещата, които са ми помогнали лично на мен да се измъкна от депресията, са разгледани в тази книга и сега мога да обясня защо работят по още един начин.
Няколко неща, които можете да направите още сега
- Ако се чувствате подтиснати, проверете дали в живота ви има фактори, които водят до възпаления и помислете как можете да ги намалите – стойте далеч от цигарен дим, пийте по-малко алкохол, яжте по-рядко процесирани храни, ако сте под стрес – променете ситурацията или се отдръпнете от нея и т.н.
- Ако усещате, че ви предствои голямо решение, съзнателно си отделете време за това и не се плашете, ако се чувствате по-изолирани от околните – това е временна реакция и полезен начин мозъкът ви да си осигури възможността да премисли достатъчно обстойно възможностите без външни намеси.
- Ако имате травматични спомени, започнете да си ги припомняте малко по малко в безопасна среда – пишете за тях, или ги споделяйте и обсъждайте с хора, които ще ви изслушат и предоставят безопасна среда за споделяне – приятели, или терапевти. Така малко по малко ще направите спомените малко по-малко травматични.
- Помислете как да внесете повече възможности за движение в живота си.
- Забележете какви са очакванията ви и с кого се сравнявате и дали можете да ги намалите по някакъв начин.
- Обадете се на някой самотен роднина или приятел и поговорете с него като го изслушвате и проявявате разбиране.